You are currently browsing the category archive for the ‘Раз(-два)мисли’ category.
Ще трябва да се извиня на Рей Бредбъри, че му заех заглавието на романа, но от около месец поне все това ми се върти в главата. Може би съвсем не е случайно, че се опитвах да си намеря книгата още в началото на септември, но всъщност съвсем ненадейно тя сама ми се навря в ръцете (и по-точно ми попадна пред погледа на витрината на една квартална книжарница) едва в края на октомври.
За мен като че ли лятото започна истински тогава, когато за други започва есенното висене по задръствания или новата учебна година. Малко горско-планински пейзажи, после синьото на хоризонта, където морето се слива с небето и краката ти се заравят в мокрия пясък все по-дълбоко с всяка следваща вълна, родопски баирчинки и стръмни картофени ниви, които свършват зад къщичката на баба от приказките и накрая десерта на неискащото да си отиде градско лято с петна от жълти, червени и кафяви листа сред зеленината на парка, гарнирани с по някоя гъба.
Наистина някак тази година лятото се държа до последно и не искаше да се предаде на зимата. Аха да удържим победа над Големия градски часовник и Времето като спрем да ядем сладкиши и… Преди две седмици след маскарада и посещението на Вси Светии пиехме кафе насред зелената трева в двора и събирахме последните слънчеви лъчи с летните си премени, но днес мога да потвърдя усещането от миналата съботно-неделна краеседмична сиеста - есента е тук и дори и на припек вече си мирише на зима. Май е време и за моето Сбогуване с лятото
Как си отива лятото
Есента – шеговита предшественичка на зимата
с тънки пръсти оцветява дървесни корони,
разпилява листа, съчки рони.
Попритваря уста -
духва вятър студен и топлина всяка гони.
От палитрата снежна на бялото
студ заема от зимата.
Цветовете на лятото един подир друг
Жълт. зелен и червен се оттеглят на юг
да остане кафявото.
После бялото с гума изтрива рисунките
Сняг разстила платно
и закрива изложбата.
А творецът отново топи четка стара,
Две-три мазки – започва светът отначало -
Идва Зима…
Експозиция нова пак догодина ще има.
P.S. Здравей, мой по лятному позабравен блог. Ще се топлим с теб цяла зима край камината.
И по-рано, а и сега отбелязваме 9 май като празник. Опитвала съм се да си представя какво точно се е случило на този ден и какво са преживели хората. Започва поредния мрачен ден – а може би за много хора пореден ден – (дали се привиква с това, че има война? сигурно не. усещаш черна сянка в душата въпреки еждневието дори и в минутите на радост, може би) – някой някъде слуша радио – стар лампов радиоапарат – дикторски глас съобщава новината – отначало слушателите не вярват, струва им се, че това е въображението, което си играе шеги – всеки, чул новината, бърза да съобщи на приятели и близки, да провери дали добре е разбрал – и хукват хора по улиците, викат, съобщават на всички – хвърлят се шапки, скачат минувачи, прегръщат се – и накрая тръгва всенародно шествие по улиците на града – ура! да живее победата!
Това би могло да е сценарий на простоват филм, но действителността сигурно е била много различна. Съмнения, неуредици, неустановеност, неяснота.
Наскоро се зачетох в една книжка със спомените на дядо ми за Фронта и осъзнах, че великата дата 9 септември е била начало на нещо много трудно и опасно за много хора и не е била само цветя и рози, и веселие. Защото светът не е само България и много хора са били готови да дадат всичко за освобождаване не само на собствената си родина. Предстояла им е една доста трудна над половин година по пътищата на Европа, за да могат да се поздравят и те от сърце с победата. И както се оказва дори и 9 май не ги е заварил пред радиоапаратите вкъщи, а на поне около хиляда километра далеч от дома в преследване на врага. И също така в моя сценарий липсва момента на многото работа за довършване, която им е останала и след 9 май и обявената победа. И факта, че им е трябвал почти месец да изминат пеш обратно тея хиляда километра до Родината. А близките им да очакват с нетърпение някаква вест за евентуалното им местонахождение и с безпокойство да мислят колко ли дни още остават преди да могат да хвърлят шапки от радост, да прегръщат любими хора и да получават и дават цветя…
”… Още се бавим и не тръгваме. Конете ни нетърпеливо ровят с крак по паважа. По шосето откъм града виждаме да идват хора. Недочакал ни, нетърпеливият народ бърза да ни посрещне по-скоро.
И ето, виждам майла си. Тя иде към мен, слаба, суха, разплакана. Спазма свива гърлото ми, малко остава да се разхленча и аз, сложил глава на слабото старческо рамо.
- Стига, майко, недей! Трябва да се радваш, че съм се върнал, а ти плачеш.
- Зная, сине, зная, но от радост плача аз…
Най-после колоната ни потегля. От двете ни страни – гъста стена от народ. И цветя, цветя, цветя! Откъде са намерили толкова цветя? Ръцете ни са отрупани с букети, на пушките ни аленеят рози, а целият ни път е цветен килим…
Всеки миг от тълпата се откъсва някой иувисва на нечие здраво войнишко рамо. Бързи прегръдки в строя, прекъснати целувки и сълзи от радост…
Посрещането ни е песец- една възторжена, победна песен, обсипана с пролетни цветя,изпълнена със сълзи на щастие.
Знамена, арки, трибуни.
Лозунги, плакати, приветствия.
И ние вървим в своя тържествен походен ред, сред викове и ръкопляскания, сред прегръдки и цветя.
Голям букет ми поднася една смутена девойка… Тя! Притискам до гърдите си цветята, нейните цветя, така както искам да притисна нея… Наистина разбирам сега, че всичко това не е сън, че действително съм се върнал в родината. Че съм отново сред тия, които обичам, за щастието на които тръгнах на бой на хиляда километра на запад, за щастието на които съм би готов да дам дори и младия си живот…
Нашето дело беше право – ние победихме…
7 юни 1945 г.
Бургас”
Така всъщност е започнало всичко… За да съм сега и аз…
Голямата предпразнична подготовка си замина, но се оказа, че някак незабележимо е отхапала и половината козунак на Великденските празници.
Докато сме бързали по улици и магазини, стягали сме куфарите с багаж за малкото ни уж бягство от ежедневието, То отново ни е погодило клопка и след яйцата и козунака и преди гергьовското агне в устата ни отново се прокрадва малко от горчивия му вкус… Пропуснатото време… време за размисли, за наслада от малки неща, за лелеяни занимания, за любими хора…
Всяка година си обещавам да спра и да се замисля…
…Христос Возкресе!
