Ще трябва да се извиня на Рей Бредбъри, че му заех заглавието на романа, но от около месец поне все това ми се върти в главата. Може би съвсем не е случайно, че се опитвах да си намеря книгата още в началото на септември, но всъщност съвсем ненадейно тя сама ми се навря в ръцете (и по-точно ми попадна пред погледа на витрината на една квартална книжарница) едва в края на октомври.

За мен като че ли лятото започна истински тогава, когато за други започва есенното висене по задръствания или новата учебна година. Малко горско-планински пейзажи, после синьото на хоризонта, където морето се слива с небето и краката ти се заравят в мокрия пясък все по-дълбоко с всяка следваща вълна, родопски баирчинки и стръмни картофени ниви, които свършват зад къщичката на баба от приказките и накрая десерта на неискащото да си отиде градско лято с петна от жълти, червени и кафяви листа сред зеленината на парка, гарнирани с по някоя гъба.

Наистина някак тази година лятото се държа до последно и не искаше да се предаде на зимата. Аха да удържим победа над Големия градски часовник и Времето като спрем да ядем сладкиши и… Преди две седмици след маскарада и посещението на Вси Светии пиехме кафе насред зелената трева в двора и събирахме последните слънчеви лъчи с летните си премени, но днес мога да потвърдя усещането от миналата съботно-неделна краеседмична сиеста - есента е тук и дори и на припек вече си мирише на зима. Май е време и за моето Сбогуване с лятото

Как си отива лятото

Есента – шеговита предшественичка на зимата
с тънки пръсти оцветява дървесни корони,
разпилява листа, съчки рони.
Попритваря уста -
духва вятър студен и топлина всяка гони.
От палитрата снежна на бялото
студ заема от зимата.
Цветовете на лятото един подир друг
Жълт. зелен и червен се оттеглят на юг
да остане кафявото.
После бялото с гума изтрива рисунките
Сняг разстила платно
и закрива изложбата.
А творецът отново топи четка стара,
Две-три мазки – започва светът отначало -
Идва Зима…
Експозиция нова пак догодина ще има.

 P.S. Здравей, мой по лятному позабравен блог. Ще се топлим с теб цяла зима край камината.

Днес започва Световната седмица на кърменето, която се провежда всяка година в много страни. Ще се отбележи и в България в няколко града с различни събития със следната програма.

Радвам се, че преди време се присъединих към хората, които знаят за кърменето и мога гордо да кажа – аз произвеждам мляко! (не съм от Съюза на млекопроизводителите в България и нямам пряко отношение към низките изкупни цени на млякото. моето е само за домашно потрибление. току виж иначе ме обявят извън закона и ми наложат някой акциз или данък.)

Забелязвам поредните нежелани промени – бутнали са още една от старите къщи, които обитаваха пейзажа под балкона. На нейно място ще строят поредния модерен жилищен дом, който може години наред да не успее д открие кандидат-обитатели. Отсякли са и един от кестените при входа. Вярно, че беше изсъхнал. Но така и не мога да свикна със сеченето на дървета. Особено за постигане на наши човешки цели. А и когато след това никой не засажда и нови…

Някак си това (в оригинал) е подходящо и за моето настроение: „…Всичко хубаво си отива заедно с нас…“ и както казва Димитри Иванов искам и „…други да видят колко е хубаво, а те няма да го видят такова, каквото то беше тогава, когато си струваше да го видиш…“

Случи ли се и на вас?

Едва ли съм била единственият софийски жител (в частност и родител), който по време на вчерашната челопеченска драма е получил предупредително обаждане от информирани роднини и приятели. 

Първото обаждане получих около 11ч и съдържанието му беше умерено-тревожно: „…не било съвсем безопасно за деца да са в този момент в София - особено, ако завали…“ Източникът беше изключително надежден кадър на някое от министерствата (дори не запомних кое), който се обадил на приятел, а той на друг… и така аз получавам информацията отвътре и все още недостъпна за масите.

По-късно следобед се обадиха още приятели – „много хора ми се обадиха днес, че децата не трябва да остават в София“. Тук вече имаше и друг елемент – масовост на „тайната“ информация и може би поради тази причина и тонът вече беше придобил по-категорично звучене.

Не обвинявам никого от обадилите се - оценявам загрижеността на близките си хора, които искаха да ми помогнат, вярвайки, че информацията им е надежда. Аз се замислих над полученото знание, поумувах, почудих се, разсъдих и се възпрях да го споделя. Прекалено много ми заприлича на развален телефон и реших да не генерирам и аз допълнително шум в информационния канал.

Може би факта, че все пак не бях в София от няколко дни ме отдалечи донякъде от драматизма на вчерашните събития и ме дари с хладен и разсъдлив непаникьосан ум. Може би… Но ми се струва, че вина имаше и моето вечно съмнение и желание да си направя собствен анализ. Слава богу, този път тоя инстинкт не ме подведе – радвам се, че поне засега всичко изглежда се размина без предречените „апокалиптични“ последствия за жителите на София и региона.

Но изникнаха в главата ми едни мисли – колко лесно човек може да сее паника около себе си. Зададох си въпроса колко сигурен трявба да си в източника на информация, за да си позволиш да го разпространяваш. Ако се върнем на моя пример от вчера – колко работещи родители сред моите приятели можеха да си позволят лукса да зарежат работата си по обед, за да бягат в неизвестна посока от предполагаем отровен облак? Дали щяха да изкарат спокойни деня на бюрото, следейки наред с работата и новините за замърсяването? Паника. Щях да посея поника. (Слава богу, този път необоснована).

Това ми припомни, че съм чела някъде как дори и да може с голяма точност да се правят сеизмографски прогнози и да се определи точно датата на бъдещо земетресение, то все още не е намерено разумно приложение на подобни  предсказания именно поради елемента „Паника“. Хората явно така са устроени, че паниката завладява ума и телата им и понякога е самоубийствен съветник. Бягащата тълпата, която стъпква най-слабите и тези, които паднат…

Много хора ще са прави, ако намерят в този „развален телефон“ и типично българска напоследък черта да не се вярва на официално разпространяваната информация – демек това е или пропаганда, или лъжа.

Сигурно най-новата българска история дава оправдание за подобна позиция, но аз предпочитам да се придържам към друг принцип – да, чета между редовете на всичко (но умерено) и преди да открия някоя „световна“ конспирация се опитвам да си набавя няколко източника на информация. А после идва ред на моя голям инат и съмнение. Но така е, нали съм си опака…

Култура
Литература
Геометрия
И симетрия

История
Нова и стара теория
Територия
География
Фотография

Прилагателни
Избирателни
Последователни
Словослагателни

Няма нищо от това…
В мен.
Само хаос!

И по-рано, а и сега отбелязваме 9 май като празник. Опитвала съм се да си представя какво точно се е случило на този ден и какво са преживели хората. Започва поредния мрачен ден – а може би за много хора пореден ден – (дали се привиква с това, че има война? сигурно не. усещаш черна сянка в душата въпреки еждневието дори и в минутите на радост, може би) – някой някъде слуша радио – стар лампов радиоапарат – дикторски глас съобщава новината – отначало слушателите не вярват, струва им се, че това е въображението, което си играе шеги – всеки, чул новината, бърза да съобщи на приятели и близки, да провери дали добре е разбрал – и хукват хора по улиците, викат, съобщават на всички – хвърлят се шапки, скачат минувачи, прегръщат се – и накрая тръгва всенародно шествие по улиците на града – ура! да живее победата!

Това би могло да е сценарий на простоват филм, но действителността сигурно е била много различна. Съмнения, неуредици, неустановеност, неяснота. 

Наскоро се зачетох в една книжка със спомените на дядо ми за Фронта и осъзнах, че великата дата 9 септември е била начало на нещо много трудно и опасно за много хора и не е била само цветя и рози, и веселие. Защото светът не е само България и много хора са били готови да дадат всичко за освобождаване не само на собствената си родина. Предстояла им е една доста трудна над половин година по пътищата на Европа, за да могат да се поздравят и те от сърце с победата. И както се оказва дори и 9 май не ги е заварил пред радиоапаратите вкъщи, а на поне около хиляда километра далеч от дома в преследване на врага. И също така в моя сценарий липсва момента на многото работа за довършване, която им е останала и след 9 май и обявената победа. И факта, че им е трябвал почти месец да изминат пеш обратно тея хиляда километра до Родината. А близките им да очакват с нетърпение някаква вест за евентуалното им местонахождение и с безпокойство да мислят колко ли дни още остават преди да могат да хвърлят шапки от радост, да прегръщат любими хора и да получават и дават цветя…

 “… Още се бавим и не тръгваме. Конете ни нетърпеливо ровят с крак по паважа. По шосето откъм града виждаме да идват хора. Недочакал ни, нетърпеливият народ бърза да ни посрещне по-скоро.

И ето, виждам майла си. Тя иде към мен, слаба, суха, разплакана. Спазма свива гърлото ми, малко остава да се разхленча и аз, сложил глава на слабото старческо рамо.

- Стига, майко, недей! Трябва да се радваш, че съм се върнал, а ти плачеш.

- Зная, сине, зная, но от радост плача аз…

Най-после колоната ни потегля. От двете ни страни – гъста стена от народ. И цветя, цветя, цветя! Откъде са намерили толкова цветя? Ръцете ни са отрупани с букети, на пушките ни аленеят рози, а целият ни път е цветен килим…

Всеки миг от тълпата се откъсва някой иувисва на нечие здраво войнишко рамо. Бързи прегръдки в строя, прекъснати целувки и сълзи от радост…

Посрещането ни е песец- една възторжена, победна песен, обсипана с пролетни цветя,изпълнена със сълзи на щастие.

Знамена, арки, трибуни.

Лозунги, плакати, приветствия.

И ние вървим в своя тържествен походен ред, сред викове и ръкопляскания, сред прегръдки и цветя.

Голям букет ми поднася една смутена девойка… Тя! Притискам до гърдите си цветята, нейните цветя, така както искам да притисна нея… Наистина разбирам сега, че всичко това не е сън, че действително съм се върнал в родината. Че съм отново сред тия, които обичам, за щастието на които тръгнах на бой на хиляда километра на запад, за щастието на които съм би готов да дам дори и младия си живот…

Нашето дело беше право – ние победихме…

                                                                                      7 юни 1945 г.

                                                                                        Бургас“

Така всъщност е започнало всичко… За да съм сега и аз…

Напоследък размишлявах върху въпроса за евтаназията. Никога не съм смятала, че ще дойде момент да съм на толкова крайна позиция за не-подкрепата й. Много се радвам, че поне при хората е забранена. Представям си колко щеше да е опасно, ако не беше така – един лекар казва всичко е безнадеждно, друг дава надежди, трети е в неутрална позиция. Кой може да знае къде е истината и да поеме вината?! Лекар, болен, роднини? Кой може да прозре в бъдещето, да се прави на Господ, да поеме тежката отговорност?! Да предопредели край на начало, което не е положил? Нима не е тъжно да се живее без вяра в Чудо или без искрица Надежда?

Моля се да не оставам никога без тях!

Голямата предпразнична подготовка си замина, но се оказа, че някак незабележимо е отхапала и половината козунак на Великденските празници.
Докато сме бързали по улици и магазини, стягали сме куфарите с багаж за малкото ни уж бягство от ежедневието, То отново ни е погодило клопка и след яйцата и козунака и преди гергьовското агне в устата ни отново се прокрадва малко от горчивия му вкус… Пропуснатото време… време за размисли, за наслада от малки неща, за лелеяни занимания, за любими хора…
Всяка година си обещавам да спра и да се замисля…
…Христос Возкресе!